Сякаш цяла вечност не се бях докосвала до истински сняг. Чист, мек, искрящ, покриващ всичко наоколо. Обичам зимата заради дърветата с изящни бели клони. Изглеждат почти вълшебни. Или пък градът вечер - притихнал, студен, с пусти улици. Целият е обгърнат в белота, която под уличните лампи проблясва в цветни нюанси. И чувам единствено скърцането под собствените ми стъпки.
Този първи сняг посрещнах в планината. Тичах по гладката бяла повърхност щастлива, че съм първата, която оставя следите си в пресния сняг. Тичах, докато се изморя съвсем. А на връщане натежалите крака не успяваха да следват раздалечените стъпки, оставени в лудия бяг. И дори спъвайки се в дълбоките преспи, се чувствах толкова свободна.
