Chronicles of Life

Всичко се случило според легендата. В най-дългия ден от годината на брега изплувала русалка. Дълги черни коси покривали голото й тяло. Мокрите кичури лепнели по гладката й кожа. Стъпвала неуверено с току що получените крака, но не усещала болка. Само топлината на сиво-жълтия пясък.

Тя огледала непознатия свят около себе си и го обикнала. Обикнала слънцето, чиито лъчи пръскали диаманти по морската повърхност. Обикнала топлината, която галела раменете й, песъчинките, сред които заравяла нежните си ръце, вълните, които плахо докосвали босите й крака. Обикнала всички земни твари, които пъплели по пясъка.

В този миг съзряла на брега още едно създание. То приличало на нея, но все пак било различно. Капки морска вода проблясвали по тялото му. Русалката пристъпила плахо и застанала пред него. Усещала само любов. Вдигнала големите си тъмни очи, за да срещне неговите. Ръцете им леко се докоснали, пръстите се вплели и останали така завинаги.

През последнте няколко месеца постепенно прехвърлих записите от личния си online дневник с ограничен достъп в публичния си блог. Не ми беше лесно да премина от private към public content. В личния си дневник имах 250 записа, тук се появиха около 160. Малко автоцензура, а? Дори част от тези 160 претърпяха лека редакция преди публикуването.

Сякаш не ме блазни идеята всички в Интернет (или поне заблудените овце, които минават оттук) да са запознати с най-личните ми помисли и дела. Неизбежно обаче тук или там между редовете или през драсканиците прозирам аз самата. Макар и само за тези, които успеят да намерят истинския смисъл. Ха, познайте сега какво е искал да каже авторът! ;-)

И така, ако има някой особено заинтересован от моята персона, може да се разходи назад във времето със скромните ми писания и преобладаващи илюстрации. Ще се раздвам да се запознаем, макар и задочно, особено ако и читателят остави някакъв белег за присъствието си (освен в статистиката ;-) ).

Пролетта е тук, щъркелите - и те! Честито на всички, които се радват по въпроса!

Нека скромно се похваля. Вече официално се водя завършила семестриално. Много се мина, малко остана. При това трудното мина и остана лесното. Хайде да ми е честито, пък скоро и диплома!

- Ало, имам прието повикване от вашия номер.
- Искате да кажете пропуснато повикване?

- Ало, стадион Раковски ли е?

- Ало, Майчин дом ли е?

- Ало, колежке, стаи 303 и 304 са с мокет, а кои са с паркет?
- Моля?
- А, май е станала грешка.

- Ало, вие ли давате гараж под наем?

- Ало, в кой квартал се намирате?

- Ало, кой се обажда?
- Вие се обаждате. Кажете кого търсите.

- Ало?
- Да?
- А, имам грешка.

Сякаш цяла вечност не се бях докосвала до истински сняг. Чист, мек, искрящ, покриващ всичко наоколо. Обичам зимата заради дърветата с изящни бели клони. Изглеждат почти вълшебни. Или пък градът вечер - притихнал, студен, с пусти улици. Целият е обгърнат в белота, която под уличните лампи проблясва в цветни нюанси. И чувам единствено скърцането под собствените ми стъпки.

Този първи сняг посрещнах в планината. Тичах по гладката бяла повърхност щастлива, че съм първата, която оставя следите си в пресния сняг. Тичах, докато се изморя съвсем. А на връщане натежалите крака не успяваха да следват раздалечените стъпки, оставени в лудия бяг. И дори спъвайки се в дълбоките преспи, се чувствах толкова свободна.

На тази дата преди точно една година по-скоро от любопитство се регистрирах в Ucoz.ru. В последствие ми изникнаха куп идеи и това се превърна в основния ми сайт. За своя собствена изненада още не съм се отказала от него, даже не ми е омръзнало.

Най-общата статистика към момента е следната:

Преглеждания	83203
Посетители	20342
Преглеждания от един посетител	4.1

Регистрираните потребители са 84.

Съдържанието обхваща:

• 197 снимки
• 155 статии
• 308 линка
• 89 файла
• 241 записа в дневника (ще се появят още няколко със стара дата, но когато намеря време да ги допиша)
• 206 коментара

От утре излизам в отпуск за две седмици. Първата мисля да прекарам вкъщи - има планирани две мероприятия. Към края й ще се изнеса към Варна - да се натопя в морето и тази година.

Часът е 10 и половина, а все едно е 5 сутринта и едва се развиделява. Небето се е скупчило от всички страни и се излива на талази. От време на време прогърмява. Сякаш пак е настъпил дъждовния сезон и се изсипва всичко насъбрано за двата месеца суша.

През нощта се събудих от силен пукот и трясък. Сякаш нещо огромно се стовари съвсем наблизо. В още несъбуденото ми съзнание изплуваха картини на бомбардировки. И гласът до мен се обади: “Какво става бе, бомби ли падат?” След третия тътен започнах да осъзнавам, че това са гръмотевици. Най-силните, които някога съм чувала. На всичко отгоре падаха на сухо. Нито помен от дъжд не се чуваше да трополи. По някое време подухна ветрец и заваля. Продължих да спя, събуждана още няколко пъти от гърмежите.

Сутринта ситуацията не се беше променила особено. Само дето дъждът беше в по-големи количества. Умишлено закъснях почти час за работа с надеждата да намали, ако не спре да вали напълно. Накрая видях, че няма да я бъде моята и се престраших да изляза. Облякох си топли дрехи, взех чадърчето.

Още преди Университета обувките ми бяха тотално подгизнали и вече не заобикалях локвите, а избирах по-бистрите, през които да мина. Стана ми много весело и приятно. Хората бързаха да се скрият, пък на мен не ми пукаше, че ще се намокря. Някои коли даваха газ покрай тротоарите, вдигайки пръски на два метра височина. Приютих замалко под моя чадър една жена, непредвидливо тръгнала за работа с дълга фуста, високи токове, но без чадър.

Стигнах в офиса в прекрасно настроение. Включих си печката да се суша. Най-много пък ме зарадва фактът, че няма поражения по техниката, дори и по интернет мрежата.

Търкаляне в леглото, филми, хапване каквото се намери.