С особена носталгия напускам тази работа. Ще ми липсва разходката сутрин през парка, неотменната чаша чай, познатите гласове в телефонната слушалка. Любимото място за обяд, любимото магазинче за плодове – цяла една малка вселена, с която човек неусетно се обгражда.

Все пак от известно време усещах нужда от промяна. Прекалено дълго се носих по удобното течение на спокойното и безгрижно съществуване. Имах нужда от малко повече перспектива. И от малко повече активност, преди да стана ленива дори към себе си.

И така, заменям нещо, което харесвам, с нещо, което се надявам да ми хареса повече, но все пак мога само да се надявам. Със сигурност знам, че вече ми липсва гледката на снежна София от 14-тия етаж, въпреки че последнинте няколко минути прекарах опитвайки се да я запечатам в съзнанието си.

Връщайки се запъхтяна вечерта веднъж… забелязах, че блоковете в карето са тъмни. Първо ми се наложи да се кача пеша по стълбите. Живея на 11-тия етаж и перспективата не беше приятна. Крепеше ме само надеждата, че вратата към стълбищната площадка няма да е заключена. Слава Богу! (А дори не се задъхах, явно още съм във форма.) ;)

Не можех да гледам телевизия, интернет нямаше, не можех дори храна да си приготвя. За щастие мъгливото софийско небе бе достатъчно осветено и поне не ми тябваха свещи. От нямане какво да правя седнах на бюрото с качени върху парното крака. Ей така, за да си припомня часовете с режим на тока, когато седяхме един до друг върху печката и разговаряхме загледани навън… А гледката навън в момента бе изключително приятна.

Изведнъж светна една крушка (в главата ми), грабнах фотоапарата и излязох на балкона да поснимам нощния град. Тридесет секунди експозиция плюс още толкова dark frame убиват доста дълго време. А докато приключа със снимките, някой си беше свършил работата и отново имаше ток.

Две седмици в леглото, физическа активност, клоняща към нула. Творческа започваща от ентусиазъм, преминаваща през постепенно охлаждане и пак завършваща с нула. Дни и нощи се сливат между филми, книги, игри.

Много мисли, и черни, и цветни, канени и неканени ме навестяваха в нощните часове. Опитвах да си представя как бих реагирала в измислени, но напълно реални ситуации. Мислих, много мислих. Но пък казват, че от мисленето се помъдрява. Дано съм излязла на плюс от цялата работа.

Общо взето празниците свършиха точно навреме за мен. Преди да стана напълно асоциална, преди да се депресирам от факта, че нищо не върша, преди да успея да се скарам с майка ми. Сега ми трябва само един здрав сън и ще съм съвсем наред.

И нито грам качено тегло след две седмици мързел и празнични трапези. Това вече е за завиждане.

Тя огледала непознатия свят около себе си и го обикнала. Обикнала слънцето, чиито лъчи пръскали диаманти по морската повърхност. Обикнала топлината, която галела раменете й, песъчинките, сред които заравяла нежните си ръце, вълните, които плахо докосвали босите й крака. Обикнала всички земни твари, които пъплели по пясъка.

В този миг съзряла на брега още едно създание. То приличало на нея, но все пак било различно. Капки морска вода проблясвали по тялото му. Русалката пристъпила плахо и застанала пред него. Усещала само любов. Вдигнала големите си тъмни очи, за да срещне неговите. Ръцете им леко се докоснали, пръстите се вплели и останали така завинаги.

Сякаш не ме блазни идеята всички в Интернет (или поне заблудените овце, които минават оттук) да са запознати с най-личните ми помисли и дела. Неизбежно обаче тук или там между редовете или през драсканиците прозирам аз самата. Макар и само за тези, които успеят да намерят истинския смисъл. Ха, познайте сега какво е искал да каже авторът! ;-)

И така, ако има някой особено заинтересован от моята персона, може да се разходи назад във времето със скромните ми писания и преобладаващи илюстрации. Ще се раздвам да се запознаем, макар и задочно, особено ако и читателят остави някакъв белег за присъствието си (освен в статистиката ;-) ).

Пролетта е тук, щъркелите – и те! Честито на всички, които се радват по въпроса!

- Ало, стадион Раковски ли е?

- Ало, Майчин дом ли е?

- Ало, колежке, стаи 303 и 304 са с мокет, а кои са с паркет?
- Моля?
- А, май е станала грешка.

- Ало, вие ли давате гараж под наем?

- Ало, в кой квартал се намирате?

- Ало, кой се обажда?
- Вие се обаждате. Кажете кого търсите.

- Ало?
- Да?
- А, имам грешка.

Този първи сняг посрещнах в планината. Тичах по гладката бяла повърхност щастлива, че съм първата, която оставя следите си в пресния сняг. Тичах, докато се изморя съвсем. А на връщане натежалите крака не успяваха да следват раздалечените стъпки, оставени в лудия бяг. И дори спъвайки се в дълбоките преспи, се чувствах толкова свободна.

Най-общата статистика към момента е следната:

Преглеждания	83203
Посетители	20342
Преглеждания от един посетител	4.1

Регистрираните потребители са 84.

Съдържанието обхваща:

• 197 снимки
• 155 статии
• 308 линка
• 89 файла
• 241 записа в дневника (ще се появят още няколко със стара дата, но когато намеря време да ги допиша)
• 206 коментара