Житейски хроники

Разчиствах старите шкафове вкъщи. Пълни бяха с вехтории, събирани през годините от детството ми до сега. Няколко любими играчки, тетрадки, изписани с разкривени букви от несръчната детска ръка, скришно пазени първи творчески опити… Всичко това напълни няколко кашона, които скоро ще отидат за вторични суровини.

Понякога нещо ме жегваше, хвърлйки поредната вехтория. Усещах, че не искам да се разделям с нея. Би ми липсвала, защото носи в себе си спомен за някой съкровен момент. Гледах я няколко дълги секунди и я оставях настрана. Тя е малка, сякаш парченце от огромен пъзел. Но само бегло разпознаващите се форми и цветове извикват пред очите ми цялата картина.

Ето го малкото босоного момиче, което сръчно се катери по дървото в двора или плете изящни гривни от фини медни нишки. Ето го пак, малко поотраснало, с бяла панделка в буйната гавановочерна коса, не окъсва големите си очи от лъчезарната усмивка на първата си учителка. Играе с най-добрата си приятелка и своенравния й котарак или до късна нощ с децата от квартала. Ето я и първата любов: срамежлива, неизречена…

Това, което остана накрая, се събира в една кутийка. Кутийка, криеща най-ценните моменти в живота ми… Криеща тайните ми… Криеща мен самата… Реликви от един живот…