Две години се губят тук, а сякаш са десет. Толкова много неща са се случили и толкова по-различна се чувствам аз. Едва ли някога ще ги разкажа. Част от тях дори не искам да си спомням. Други ще станат ясни по реда си. Важното е, че у мен надделя чувството за нещо недовършено и ето ме отново.
Минало в кутийка
Разчиствах старите шкафове вкъщи. Пълни бяха с вехтории, събирани през годините от детството ми до сега. Няколко любими играчки, тетрадки, изписани с разкривени букви от несръчната детска ръка, скришно пазени първи творчески опити… Всичко това напълни няколко кашона, които скоро ще отидат за вторични суровини.
Понякога нещо ме жегваше, хвърлйки поредната вехтория. Усещах, че не искам да се разделям с нея. Би ми липсвала, защото носи в себе си спомен за някой съкровен момент. Гледах я няколко дълги секунди и я оставях настрана. Тя е малка, сякаш парченце от огромен пъзел. Но само бегло разпознаващите се форми и цветове извикват пред очите ми цялата картина.
Ето го малкото босоного момиче, което сръчно се катери по дървото в двора или плете изящни гривни от фини медни нишки. Ето го пак, малко поотраснало, с бяла панделка в буйната гавановочерна коса, не окъсва големите си очи от лъчезарната усмивка на първата си учителка. Играе с най-добрата си приятелка и своенравния й котарак или до късна нощ с децата от квартала. Ето я и първата любов: срамежлива, неизречена…
Това, което остана накрая, се събира в една кутийка. Кутийка, криеща най-ценните моменти в живота ми… Криеща тайните ми… Криеща мен самата… Реликви от един живот…
Моята събота
Всякакъв сорт аларми, будилници и пр. са табу. Забранява се също вдигането на телефона преди 3 след обяд. Поправка. Между 2 и 3 може да се вдигне с репликата: “Кой идиот звъни в събота рано сутринта?!” Протягането в леглото продължава поне час или докато успеем с длани назад да докоснем стъпалата си. Може да се замени със сутрешна гимнастика, последвана от горещ душ. Хапва се каквото се намери. В никакъв случай не се ходи до магазина, още по-малко се готви. Шоколадът е идеален за случая. Задължително е през деня да се гледа поне един филм в легнало положение. Още по-добре ако се лежи върху нечие рамо. След края на филма навън вече е прекалено тъмно за разходка. Тъкмо време за лека вечеря, измиване на зъбите и скок в леглото. Там са разрешени: вечерни новини, нов филм или други забавления по избор. Накрая се заспива с блажено предчувствие за утрешния почивен ден.
Отказвам такситата
Не че някога съм била особено пристрастена към тях. Винаги са били last resort. Но шофьорите наистина не се траят. В градския транспорт поне ако околните не ти харесват, не си длъжен да общуваш с тях. Преструваш се, че не са там – гледаш през прозореца, слушаш музика. С шофьора на таксито няма как, трябва поне няколко приказки да размените.
Скорошен разговор с един познат, споделям:
- От всички десет пъти, когато ми се е налагало да ползвам такси, само двама от шофьорите са били свестни.
- О, ти си направо късметлийка. От първите десет опита си уцелила и двамата. Те свестните са двама на двеста.
На всичко отгоре в пиковите часове, когато аз пътувам, таксито изобщо не гарантира по-бързо пристигане. Особено за къси разстояния в центъра. Имам си пъргави краченца.
Rouge et Noir
В един прекрасен ден животът те заставя да избираш: червено или черно? Шансът ти е 50:50. Понякога сам решаваш да рискуваш и пак залагаш. И пак печелиш или губиш.
Аз заложих вчера: черно. Не спечелих. Засега изгубих само време. Може би и нещо друго. Но ще продължавам да рискувам.
BDZ again
За пръв път напускам Монтана без да има кой да ме изпрати. Това не ме натъжава… Не съвсем за пръв път никой няма да ме посрещне там, закъдето съм се запътила. Дори това не ми разваля настроението. Изпаднала съм в блажена меланхолия, отдадена изцяло на музиката…
Само от време на време протягам ръка да драсна някой ред в тефтера и пак го оставям на масичката. Заслушвам се в следващата песен и притварям очи на слънцето…
Изведнъж последният вагон, в чийто край съм се настанила, започва лудо да се мята. Струва ми се малко опасно. Преди на местата с повредени релси влакът едва пълзеше, сега лети с пълна скорост. Разписанието е станало по-важно… Но и това не може да ме разтревожи достатъчно. Предчувствието за пълно отпускане и безгрижие е по-силно. А най-приятни са часовете във влака…
Някъде по пътя се качва майка с три малки и едно по-голямо дете. Лудницата е пълна, стига се дори до шамари. Скоро спирам да им обръщам внимание и пак затварям очи… Стряска ме пронизителният писък на едно от децата. Притиснало лице към стъклото, то огласява целия вагон:
“Ето го морето!”
Гняв от безсилие
За част от секундата правиш някаква глупост. Глупост, за която дълго ще съжаляваш и се самообвиняваш. Не реагираш адекватно на ситуацията. След това куп правилни решения нахлуват в главата ти и ти се иска да я отскубнеш. Но вече е късно. Остава ти само да беснееш вътрешно и външно, защото не можеш да промениш стореното, да върнеш времето назад. Летиш като бесен по улиците, сякаш да избягаш от яда си, от самия себе си. Дори като останеш сам, не се успокояваш, чувството не иска да си ходи. За миг избиват сълзи, но размазаният грим бързо те връща в реалността. Трябва да изглеждаш изрядно.
Дори за толкова кратко обаче сълзите са те облекчили. Казваш си, че нищо не е фатално. Това са маловажни неща. Имаш много повече причини да се радваш, вместо да си разваляш настроението с хора и случки, които ще минат и ще заминат. След година няма изобщо да си спомняш за тях. Наистина, можел си да спестиш малко нерви и усилия, но все още нищо не е загубено.
За изпитите и хората
Има изпити, които дори да искаш да ги вземеш, не ти ги дават. Има изпити, които и да не искаш да ги вземеш, пак ти ги дават. Има изпити, които ако си ги вземеш, ти ги дават. Политики на ЕИ се оказа от първите.
Има хора със самочувствие. Има хора с комплекси. Има хора, които си избиват комплексите за сметка на другите хора. Панушев се оказа от последните.
Пръснахме се като пилци
От цялата женска тайфа една част наистина останаха във Варна. Раличка, Галя, Натали и Весито още от предното лято започнаха работа. След известни обиколки из България и чужбина Снежко също се установи във Варна. Обаче не се виждат както преди. Не излизат, не си ходят на гости.
Останалите пък съвсем се изгубихме. Йоли по последна информация е в Разград. Мира в Бургас. Една Ралчева дето е при мен в София, даже живеем наблизо и пак нямаме време да се видим. Камо ли през ден да си правим женски партита. Вчера пък съвсем случайно сещнах Таня. Безгрижно ухилена както винаги, скоро заминавала за Щатите.
Липсва ми времето на честите женски партита. Аз сякаш имам свободата и желанието, но всички са обзети от някакви ангажименти, всеки си е намерил различна среда. Остават само носталгичните спомени. Започвам да разбирам защо студентските години се водят най-хубавите.
Станах известна
От около седмица статистиката отчита невиждана посещаемост на rendeto.ucoz.ru. Преди, освен мен и доста по-рядко някоя от колежките, единствените посетители идваха случайно с търсачка, търсейки нещо за сваляне. Някои оставяха кратък коментар “мерси”, защото съм забранила download-а за нерегистрирани потребители. Понякога се изкушавах да добавя едно “моля” отдолу. Още не съм, но не се е разминало.
Та не знам откъде тръгна цялата мания по статията за истинските български имена. В един момент почнаха да идват посещения откъде ли не. По разни форуми я постваха с обратен линк, по мейл гледам са си я препращали… даже в трънки и блогинки е сложен линк към нея. И хората се изсипват на талази. Регистрират се, коменират, отговарят на анкетата… Чак се чудя защо го правят. Един дори изяви желание да качва снимки – нека заповяда.
Не знам да се радвам или да се ядосвам на тази тълпа. Не ми беше такава първоначалната идея. Дето се вика “Много гости ти изяждат хляба”. Но пък ще стане весело.
