BDZ again

За пръв път напускам Монтана без да има кой да ме изпрати. Това не ме натъжава… Не съвсем за пръв път никой няма да ме посрещне там, закъдето съм се запътила. Дори това не ми разваля настроението. Изпаднала съм в блажена меланхолия, отдадена изцяло на музиката…

Само от време на време протягам ръка да драсна някой ред в тефтера и пак го оставям на масичката. Заслушвам се в следващата песен и притварям очи на слънцето…

Изведнъж последният вагон, в чийто край съм се настанила, започва лудо да се мята. Струва ми се малко опасно. Преди на местата с повредени релси влакът едва пълзеше, сега лети с пълна скорост. Разписанието е станало по-важно… Но и това не може да ме разтревожи достатъчно. Предчувствието за пълно отпускане и безгрижие е по-силно. А най-приятни са часовете във влака…

Някъде по пътя се качва майка с три малки и едно по-голямо дете. Лудницата е пълна, стига се дори до шамари. Скоро спирам да им обръщам внимание и пак затварям очи… Стряска ме пронизителният писък на едно от децата. Притиснало лице към стъклото, то огласява целия вагон:

“Ето го морето!”

Няма коментари Публикувано на 10/08/2007 в Размисли

Оставете коментар

(задължително)
(задължителен)