Бавно и със свито сърце разчиствам нещата си от бюрото. Подреждам файловете в компютъра. Искам да оставя всичко изрядно. Прощален мейл до всички колеги, телефонът, който ще очаква новата колежка във вече нейното шкафче. И малка картичка за добре дошла.
С особена носталгия напускам тази работа. Ще ми липсва разходката сутрин през парка, неотменната чаша чай, познатите гласове в телефонната слушалка. Любимото място за обяд, любимото магазинче за плодове – цяла една малка вселена, с която човек неусетно се обгражда.
Все пак от известно време усещах нужда от промяна. Прекалено дълго се носих по удобното течение на спокойното и безгрижно съществуване. Имах нужда от малко повече перспектива. И от малко повече активност, преди да стана ленива дори към себе си.
И така, заменям нещо, което харесвам, с нещо, което се надявам да ми хареса повече, но все пак мога само да се надявам. Със сигурност знам, че вече ми липсва гледката на снежна София от 14-тия етаж, въпреки че последнинте няколко минути прекарах опитвайки се да я запечатам в съзнанието си.
