Важно съобщение
Нека скромно се похваля. Вече официално се водя завършила семестриално. Много се мина, малко остана. При това трудното мина и остана лесното. Хайде да ми е честито, пък скоро и диплома!
Нека скромно се похваля. Вече официално се водя завършила семестриално. Много се мина, малко остана. При това трудното мина и остана лесното. Хайде да ми е честито, пък скоро и диплома!
Не че някога съм била особено пристрастена към тях. Винаги са били last resort. Но шофьорите наистина не се траят. В градския транспорт поне ако околните не ти харесват, не си длъжен да общуваш с тях. Преструваш се, че не са там – гледаш през прозореца, слушаш музика. С шофьора на таксито няма как, трябва поне няколко приказки да размените.
Скорошен разговор с един познат, споделям:
- От всички десет пъти, когато ми се е налагало да ползвам такси, само двама от шофьорите са били свестни.
- О, ти си направо късметлийка. От първите десет опита си уцелила и двамата. Те свестните са двама на двеста.
На всичко отгоре в пиковите часове, когато аз пътувам, таксито изобщо не гарантира по-бързо пристигане. Особено за къси разстояния в центъра. Имам си пъргави краченца.
Концерт на световна звезда в България. Мястото е оградено с телена мрежа. Зад нея са хората без билети. По някое време един намира дупка в оградата и се вмъква. След него се юрва цялата тълпа.
Същата ситуация в Европа. Заграждения няма никакви. Който си е купил билет, отива на концерта. Никой друг не се и опитва да влиза.
Концерт в Щатите. Огражденията са доста сериозни. Тълпата отвън започва да прескача оградата, а ченгетата ги бият. Никой не се отказва.
- Ало, имам прието повикване от вашия номер.
- Искате да кажете пропуснато повикване?
- Ало, стадион Раковски ли е?
- Ало, Майчин дом ли е?
- Ало, колежке, стаи 303 и 304 са с мокет, а кои са с паркет?
- Моля?
- А, май е станала грешка.
- Ало, вие ли давате гараж под наем?
- Ало, в кой квартал се намирате?
- Ало, кой се обажда?
- Вие се обаждате. Кажете кого търсите.
- Ало?
- Да?
- А, имам грешка.
През последните две седмици използвам всяка свободна минута на компютъра, за да чета Real World Adobe® Illustrator® CS2 и да си играя със самия Illustrator. Като първи опит реших да векторизирам една много стара моя рисунка. Само да е посмял някой да ми каже, че цветовете не са естествени. Да ходи да си ги снима естествени. ;-P
Сякаш цяла вечност не се бях докосвала до истински сняг. Чист, мек, искрящ, покриващ всичко наоколо. Обичам зимата заради дърветата с изящни бели клони. Изглеждат почти вълшебни. Или пък градът вечер – притихнал, студен, с пусти улици. Целият е обгърнат в белота, която под уличните лампи проблясва в цветни нюанси. И чувам единствено скърцането под собствените ми стъпки.
Този първи сняг посрещнах в планината. Тичах по гладката бяла повърхност щастлива, че съм първата, която оставя следите си в пресния сняг. Тичах, докато се изморя съвсем. А на връщане натежалите крака не успяваха да следват раздалечените стъпки, оставени в лудия бяг. И дори спъвайки се в дълбоките преспи, се чувствах толкова свободна.
Преди време Емо беше дал указания как се правят “малки планети” от панорамни снимки. Идеята ми се стори страхотна и още в обедната почивка слязох в градинката зад НДК и нащраках една серия снимки от ръка. След като си поиграх да ги сглобя, се получи малката планета, на която работя.

На следващия ден, вече с Емо, отидохме да снимаме в същата градинка, този път със статив. Вторият опит беше технически по-успешен. Планетата беше факт за три минути и няколко цъквания с мишката в съответните програми. (Благодаря на Емо за статива ;-)
И все пак първата планетка ми е по-любима, може би заради вложения труд и ентусиазъм. Пък и е първа, нали? ;-)
Среща с повече от двама човека е неустойчива или във времето, или в пространството, или и в двете едновременно.