Житейски хроники

В последния истински летен ден решихме да се качим на Мальовица. През Урдини езера, за по-напряко. За капак метеоролозите ни бяха обещали гръмотевична буря следобяда. Вече си представях как ни пържат светкавиците на голия чукар. (Спокойно, мамо, размина ни се.)

По план тръгнахме в 4 сутринта от София, за да може по съмване да сме на ЦПШ Мальовица. Все пак ни чакаше дълъг път, който да минем преди голямата буря. (Ех, ентусиазъм…) Пътят догоре е в съотношение 50:50 дупки към асфалт. В Говедарци с превес на дупките.

Малко след съмване стегнахме раниците и тръгнахме. Обратно 200-300 м по асфалта и вляво се вижда табела за пътеката към хижа Вада. Спускане до реката (Мальовица), малко мостче, заобикаляне на рида и се озовавахме на Яворова поляна. Чудесно място за пикник. Студена река, дървени пейки, места за палене на огън… и за десерт – горски малини.

Пътят нагоре почти не се отделя от Урдина река. Маршрутът е ботанически, има табла с наличните наоколо растителни видове. Заради силната влага от реката, дори в началото на септември зеленината е пищна. На една от табелите пишеше, че в района имало следи от мечка. Аз следи от мечка не видях, но следи от мотаещите се наоколо говеда – дал бог.

Когато гората привърши, се излиза на почти равно поле и се вижда дъното на циркуса. Вижда се, ама друг път. Всъщност е доста по-голям, отколкото изглежда, а езерата са встрани от пътеката за Мальовица. Отдалеч се вижда заслонче, на което ни посрещна един старец. Единственият човек в цялата долина, останалите живи същества бяха стадо коне и говеда. И като се замисля каква гмеж е имало оттатък баира на Седемте Рилски езера…

Дядото се опита да ни упъти покрай езерата и нагоре до билото. Всъщност обясненията бяха от типа: “Ей тука така и после натам.” С една дума – не особено полезни. Пък и след заслона става трудно да се следи каквато и да било пътека, защото такава просто липсва. Катериш баирче след баирче с надеждата зад него да има езеро. Излизането от циркуса също е по интуиция. Гледаш нагоре, преценяваш къде няма сипеи и откъде може да се мине.

Езерата бяха чудни, ярко сини под обедното слънце и нашарени от преминаващите облачета. Много им се радвахме, топихме ръце в студената вода, гледахме рибките. На едното езеро ни посрещнаха и кончетата на човека долу. Обиколихме общо четири от езерата. Решихме, че няма време да ходим до другите две, въпреки че Мальовица изглеждаше съвсем близо. Все пак облачетата взеха да потъмняват.

С малко умуване излязохме на билото и маркираната пътека, а малко след това ни застигна и първият турист за деня. Някъде долу се виждаше Рилският манастир. Полегатият отдалеч склон на Мальовица, сега ми се видя по-стръмен от Вихрен. (Така ми се пада, като хабя енергия в безсмислени упражнения.) Спирах да почивам буквално до всеки стълб от маркировката.

Най-накрая стигнахме при каменните пирамиди. Като поседнахме на ръба, се изпариха всички съмнения защо сме се качвали. Гледката си струва всичките усилия. Под нас се откри долината на р. Мальовица, Еленските езера от едната страна и Мальовишките от другата. Почти цяла Рила се вижда. Погледът стига от Пирин до Витоша някъде в далечината. Като се нагледахме на красоти, заслужено си полегнахме на тревата. Закратко, защото слънцето не чакаше, а колата бе още далеч.

Слизането бе яко камънак и спомогна за възвръщане на силите и разбиване на колената. (Защо пак слизам по стръмната страна, след като на Вихрен си обещах да не го правя повече? Ама съм и аз…) Първата стъпка по тревата покрай реката беше истинско облекчение. По пътя надолу застигнаме поне двама души, които накуцваха. (Трябва много да се внимава.)

На х. Мальовица направихме последна кратка почивка в компанията на един пес, тежащ почти двойно колкото мен. На здрачаване бяхме отново в колата. Юнашка баня, юнашки сън и юнашка тенджера с чай бяха заслужен завършек на това приключение.

Снимки от разходката до Мальовица

Карта на маршрута: ЦПШ - Урдини езера - Мальовица - ЦПШ