Оцеляхме в бомбардировките

Часът е 10 и половина, а все едно е 5 сутринта и едва се развиделява. Небето се е скупчило от всички страни и се излива на талази. От време на време прогърмява. Сякаш пак е настъпил дъждовния сезон и се изсипва всичко насъбрано за двата месеца суша.

През нощта се събудих от силен пукот и трясък. Сякаш нещо огромно се стовари съвсем наблизо. В още несъбуденото ми съзнание изплуваха картини на бомбардировки. И гласът до мен се обади: “Какво става бе, бомби ли падат?” След третия тътен започнах да осъзнавам, че това са гръмотевици. Най-силните, които някога съм чувала. На всичко отгоре падаха на сухо. Нито помен от дъжд не се чуваше да трополи. По някое време подухна ветрец и заваля. Продължих да спя, събуждана още няколко пъти от гърмежите.

Сутринта ситуацията не се беше променила особено. Само дето дъждът беше в по-големи количества. Умишлено закъснях почти час за работа с надеждата да намали, ако не спре да вали напълно. Накрая видях, че няма да я бъде моята и се престраших да изляза. Облякох си топли дрехи, взех чадърчето.

Още преди Университета обувките ми бяха тотално подгизнали и вече не заобикалях локвите, а избирах по-бистрите, през които да мина. Стана ми много весело и приятно. Хората бързаха да се скрият, пък на мен не ми пукаше, че ще се намокря. Някои коли даваха газ покрай тротоарите, вдигайки пръски на два метра височина. Приютих замалко под моя чадър една жена, непредвидливо тръгнала за работа с дълга фуста, високи токове, но без чадър.

Стигнах в офиса в прекрасно настроение. Включих си печката да се суша. Най-много пък ме зарадва фактът, че няма поражения по техниката, дори и по интернет мрежата.

Няма коментари Публикувано на 01/08/2007 в Моменти

Оставете коментар

(задължително)
(задължителен)