За част от секундата правиш някаква глупост. Глупост, за която дълго ще съжаляваш и се самообвиняваш. Не реагираш адекватно на ситуацията. След това куп правилни решения нахлуват в главата ти и ти се иска да я отскубнеш. Но вече е късно. Остава ти само да беснееш вътрешно и външно, защото не можеш да промениш стореното, да върнеш времето назад. Летиш като бесен по улиците, сякаш да избягаш от яда си, от самия себе си. Дори като останеш сам, не се успокояваш, чувството не иска да си ходи. За миг избиват сълзи, но размазаният грим бързо те връща в реалността. Трябва да изглеждаш изрядно.
Дори за толкова кратко обаче сълзите са те облекчили. Казваш си, че нищо не е фатално. Това са маловажни неща. Имаш много повече причини да се радваш, вместо да си разваляш настроението с хора и случки, които ще минат и ще заминат. След година няма изобщо да си спомняш за тях. Наистина, можел си да спестиш малко нерви и усилия, но все още нищо не е загубено.
Има изпити, които дори да искаш да ги вземеш, не ти ги дават. Има изпити, които и да не искаш да ги вземеш, пак ти ги дават. Има изпити, които ако си ги вземеш, ти ги дават. Политики на ЕИ се оказа от първите.
Има хора със самочувствие. Има хора с комплекси. Има хора, които си избиват комплексите за сметка на другите хора. Панушев се оказа от последните.
Стана съвсем спонтано. Отворих любимата книжка с детски приказки и стихотворения, за да прочета на Стефан за художника Румяна. И той като нея мажеше с коректор навсякъде. А после, с желание или без, изслуша и приказката “Защо стоножката има сто крачета” в мое изпълнение.
От доста време обмислях да пренапиша дизайна на rendeto.ucoz.ru с CSS. Днес ми просветна, че е много по-лесно просто да го сменя. Харесах си нова много приятна темичка. Ucoz са направили вече доста солидна галерия с шаблони. Подмяната на всички страници ми отне няколко часа, защото не мога току тъй да я наложа, без да пипна нищичко. Но сега съм доволна от новия изглед. Някак си доста по-съвременен е. Voila 831!
Блажи се с риба и млечна храна. Майтапът настрана. Ние не можахме да го застреляме, докато си купува дюнер на Графа, но пък албанците успяха да му свият часовника. Следете внимателно ръката му.
За хлебарките говоря. Имаше един ден, в който колкото пъти си отворех чекмеджето и вътре имаше буболечка. Издебвам, размазвам и след малко пак. Имах чувството, че вътре се клонират. Поне три убих. Пък да кажеш, храна няма. Както и да е, мислех, че е било моментно. Повече не се появиха. Нейсе.
Днес една се разхождаше по бюрото на Стефан. Не можеше и да очаква милост от него. Зла участ застигна още една около мивката. Явно щъкат навсякъде, не са местни. Редовно ги виждам да се разхождат из тоалетната. Все едно са си вкъщи. Същите малки гадинки. Не искам да си представям какво ще стане, когато пораснат. Сигурно ще завземат сградата с масирано въоръжено настъпление.
Много мислих в какъв формат да направя въпросната книжка. Струваше ми се голямо разхищение да залепям бележките в нарочна тетрадка или нещо подобно. Накрая ми хрумна много по-проста идея. Залепих самите бележки една към друга, така че се получи нещо като книжка. Шматката обаче днес не си взе фотоапарат, та снимка някой друг път.
Update: След като на следващия ден шматката си взе апарата, но си забрави кабела, на третия ден вече имаме и снимка.
От цялата женска тайфа една част наистина останаха във Варна. Раличка, Галя, Натали и Весито още от предното лято започнаха работа. След известни обиколки из България и чужбина Снежко също се установи във Варна. Обаче не се виждат както преди. Не излизат, не си ходят на гости.
Останалите пък съвсем се изгубихме. Йоли по последна информация е в Разград. Мира в Бургас. Една Ралчева дето е при мен в София, даже живеем наблизо и пак нямаме време да се видим. Камо ли през ден да си правим женски партита. Вчера пък съвсем случайно сещнах Таня. Безгрижно ухилена както винаги, скоро заминавала за Щатите.
Липсва ми времето на честите женски партита. Аз сякаш имам свободата и желанието, но всички са обзети от някакви ангажименти, всеки си е намерил различна среда. Остават само носталгичните спомени. Започвам да разбирам защо студентските години се водят най-хубавите.
Звънят ми преди малко от непознат номер: 0877489486. Също толкова непознат мъжки глас упорито настоява да позная кой се обажда. И аз упорито се опитвам да го убедя, че има някаква грешка. Най-накрая като че ли успявам. Признава си, че е сбъркал номера, пожелава ми лек ден и затваря.
Едва когато брат ми казва, че са звъняли и на него, светвам каква е работата. Човекът звъни на произволни номера. Ако се опиташ да налучкаш кой е и кажеш име на някой познат, започва да се представя за него. Да бе, аз съм, ти как си, що си, ала бала… И опираме дотам, трябвали му някакви пари, да му ги пратиш. И хората се връзват.
Брат ми обаче е гърмян заек и веднага усеща каква е работата. Даже успял да го метне, че го познава, бил уж някой Васил от Пловдив. Голям смях. Онзи сигурно си е помислил, че рибата е клъвнала. Щели пак да се чуят.
Явно маркетинговата стратегия на Vivatel с много безплатни минути в мрежата им е започнала да стимулира тази съвсем небезобидна форма на пресъпност. Според мен влиза в рамките измама и някои наивни хора доста лошо са се парили от нея.
След още няколко минути стоплям, че човекът не просто звъни на произволни номера, ами дори са поредни. Този на брат ми завършва на 49, моят на 52, а майка ми е следващата с 56. Звъня й веднага да я предупредя – не вдига телефона. Често срещано явление. Не го чува, когато е в чантата й. Съответно, по същата причина не вдигнала и на измамника. Весела работа!
