Житейски хроники

Бавно и със свито сърце разчиствам нещата си от бюрото. Подреждам файловете в компютъра. Искам да оставя всичко изрядно. Прощален мейл до всички колеги, телефонът, който ще очаква новата колежка във вече нейното шкафче. И малка картичка за добре дошла.

С особена носталгия напускам тази работа. Ще ми липсва разходката сутрин през парка, неотменната чаша чай, познатите гласове в телефонната слушалка. Любимото място за обяд, любимото магазинче за плодове – цяла една малка вселена, с която човек неусетно се обгражда.

Все пак от известно време усещах нужда от промяна. Прекалено дълго се носих по удобното течение на спокойното и безгрижно съществуване. Имах нужда от малко повече перспектива. И от малко повече активност, преди да стана ленива дори към себе си.

И така, заменям нещо, което харесвам, с нещо, което се надявам да ми хареса повече, но все пак мога само да се надявам. Със сигурност знам, че вече ми липсва гледката на снежна София от 14-тия етаж, въпреки че последнинте няколко минути прекарах опитвайки се да я запечатам в съзнанието си.

Ако ставайки сутрин слезеш до магазина и на излизане продавачката ти пожелае приятна вечер, значи сериозно си объркал биологичния си часовник. И сега в първия работен ден трябва да го настроиш по най-неприятния начин.

Две седмици в леглото, физическа активност, клоняща към нула. Творческа започваща от ентусиазъм, преминаваща през постепенно охлаждане и пак завършваща с нула. Дни и нощи се сливат между филми, книги, игри.

Много мисли, и черни, и цветни, канени и неканени ме навестяваха в нощните часове. Опитвах да си представя как бих реагирала в измислени, но напълно реални ситуации. Мислих, много мислих. Но пък казват, че от мисленето се помъдрява. Дано съм излязла на плюс от цялата работа.

Общо взето празниците свършиха точно навреме за мен. Преди да стана напълно асоциална, преди да се депресирам от факта, че нищо не върша, преди да успея да се скарам с майка ми. Сега ми трябва само един здрав сън и ще съм съвсем наред.

И нито грам качено тегло след две седмици мързел и празнични трапези. Това вече е за завиждане.

През последнте няколко месеца постепенно прехвърлих записите от личния си online дневник с ограничен достъп в публичния си блог. Не ми беше лесно да премина от private към public content. В личния си дневник имах 250 записа, тук се появиха около 160. Малко автоцензура, а? Дори част от тези 160 претърпяха лека редакция преди публикуването.

Сякаш не ме блазни идеята всички в Интернет (или поне заблудените овце, които минават оттук) да са запознати с най-личните ми помисли и дела. Неизбежно обаче тук или там между редовете или през драсканиците прозирам аз самата. Макар и само за тези, които успеят да намерят истинския смисъл. Ха, познайте сега какво е искал да каже авторът! ;-)

И така, ако има някой особено заинтересован от моята персона, може да се разходи назад във времето със скромните ми писания и преобладаващи илюстрации. Ще се раздвам да се запознаем, макар и задочно, особено ако и читателят остави някакъв белег за присъствието си (освен в статистиката ;-) ).

Нека скромно се похваля. Вече официално се водя завършила семестриално. Много се мина, малко остана. При това трудното мина и остана лесното. Хайде да ми е честито, пък скоро и диплома!

Сякаш цяла вечност не се бях докосвала до истински сняг. Чист, мек, искрящ, покриващ всичко наоколо. Обичам зимата заради дърветата с изящни бели клони. Изглеждат почти вълшебни. Или пък градът вечер – притихнал, студен, с пусти улици. Целият е обгърнат в белота, която под уличните лампи проблясва в цветни нюанси. И чувам единствено скърцането под собствените ми стъпки.

Този първи сняг посрещнах в планината. Тичах по гладката бяла повърхност щастлива, че съм първата, която оставя следите си в пресния сняг. Тичах, докато се изморя съвсем. А на връщане натежалите крака не успяваха да следват раздалечените стъпки, оставени в лудия бяг. И дори спъвайки се в дълбоките преспи, се чувствах толкова свободна.